Just a girl who wishes for the world...

Love Assembled

2010-05-20T15:11:00.000-07:00

Dyed bright shades of love,

distracted in color fragrant sorrow.
Still looking at large widths
but with your hand on my shoulder.

As dawn lit this magical voice of yours
shimmers with ringing flattering words,
awakened in me chills most beautiful,
touched me with invisible strings.

With sweet tenderness to caress our souls
in a fiery passion burn our bodies.
With a blissful smile our days unthread,
our eyes - one in another melt.

I want nothing from the world now,
just your warm breath on my lips,
just our dopey dream in space
to warm the nights and empty streets.

PS: Аn English translation of "Сглобено от любов", published on the 5th of April, 2009, out of my deepest appreciation that the most thrilling man in the world turned my writing into a sensible declaration of love.

Остани тази нощ

2010-05-02T16:37:00.000-07:00

Остани тази нощ,...

за да тръгнем по пътя на вятъра.

Само с тебе ще бродя напред.

Остани и ще видиш, че заедно

ще стигнем много, много далеч.

Остани, аз ще върна мечтите ти,

ще се боря със тебе за тях.

Ще те топля с любов под крилете си,

ще помитам събрания прах.

Остани, ще лекувам сълзите ти

със целувки от сладост и страст.

С ръце ще милвам страните ти

и ще ти се радвам в захлас.

Грешките ти ще изтривам със замах.

Остани, защото искаш да ме има.

Ще ти давам смисъл да опитваш пак,

ще бъда вечно твоята любима.

Аз съм тук дори и да е трудно,

дори да се е свило всичко в мен.

Чакам пак да стане нещо чудно

и да превърнеш мрака в ден.

Помогни да пречупим отминалото.

Остани, за да можем сами

да прогоним студа и съмнението,

да повярваме пак в себе си!

PS: Заради добрите идни дни...

Блян

2010-05-02T16:31:00.000-07:00

В бездната на скучното ни всекидневие,

далеч от шумните усмивки на тълпата,

отрони се от моето въображение

блян чист и по-красив от красотата.

Прозорците ми озари с лъчи,

по-бляскави и топли от звездите

и стаята в уют се потопи,

на път поеха радостно мечтите.

Искра живот запали моя ден

и в пламък потопи сърцето.

Дали и утре пак ще си до мен?

Дали и блянът ще остане вечно?

PS: Заради доброто старо време...

Чужд дом

2009-07-05T15:20:00.000-07:00

Ти си усмивката в моето утро,
ти си на моята сянка сънят.
Вплетен във въздуха на чуждото утре,
вървиш по стъпките в утъпкан път.

Твоята сила е мое убежище.
Сладките целувки са ми грим.
Всеки миг е безценно съкровище,
забулено в облак от задушлив дим.

В порой от звезден прах и топлина
превръщаш всяка въздишка и стон.
Вечер ме обличаш в безтегловна красота.
Само вечер твоята прегръдка ми е дом.

За миговете и думите - Из "Отклонение" - Блага Димитрова

2009-05-29T07:17:00.000-07:00

Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я – вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълъг години наред. Цял живот. Все същите пепеляви монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценнен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.

Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно съчетание от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата сложна кръстоска, за да експлоадира един такъв компактен миг, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни представи за света и за самите нас. Не приемаме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувстваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия страх, в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили вкуса му. Цял живот копнеем за един единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваваме.

Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни неволно изпраща към другия поток импулси и ги получава обратно отразени, засилени, удвоени. Независимо от намерението ни. Нещо в нас се надига срещу самите нас. Смешно не само за външни очи, но и пред собствените ни очи. Светкавичен миг, пресовал в себе си дълга върволица години. Как да го хванеш?

Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.

Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо – да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите стават време, а времето осезаема реалност.

Словото е безкрайно. То се простира далече във времето – назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови, предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено широко назад и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувства движение на времето в две посоки едновременно. Колко неизвестни същества са вложили в словото есенцията на своя отдавна излетял живот. И колко неизвестни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.

Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и с бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение – времето. Ние имаме насъщна нужда от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска наивност те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния миг чрез слово безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита съпротива срещу неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашият отчаян отпор срещу откъслечността и краткостта на миговете. Словесна вибрация срещу безмълвието и неподвижността на нищото.

Мигът е невъзстановим, но бавните, трудно идващи, стипчиво зреещи думи – те са относителното безсмъртие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и вечно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното – да уловят времето. Дори когато не успяват в това, дори когато, вместо да възкресят, те убиват мига – все пак думите ме изпълват със страхопочит и удивление. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.

Из "Отклонение" - Блага Димитрова - ДЕН ШЕСТИ

2009-04-19T14:19:00.000-07:00

ДЕН ШЕСТИ

Устните ти като огън се разхождат по мене.

Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.

Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.

Твоята любов ми е нужда, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.

Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.

Ще преглътна горчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.

Самообреченa на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам – само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.

Далечината – моя равностойна съперница.

Сама идвам и сама ще си отида.

Из "Отклонение" - Блага Димитрова - ДЕН ПЕТИ

2009-04-19T05:14:00.000-07:00

Сега вали. Всичко е в сълзи. Време е за отклонение.

ДЕН ПЕТИ

Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!

Не мога да понасям женското "не", което значи "да". Когато искам, аз казвам "да", а когато не искам, казвам "не". Жени, аз ви връщам човешкия език!

Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.

Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.

Никога не мога да обичам от благодарност.

Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.

Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам...

Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.

Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.

Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.

Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.

Какво от това, че съм противоречие?

Нека да бъда като любовта - неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!

Само тя знае какво чувствам. Тя - единствената - Блага Димитрова.

Сглобено от любов

2009-04-05T07:55:00.000-07:00

Обагрена от ярки нюанси любовни,
залисана в цветно уханна тъга,
загледана в ширините просторни,
а върху рамото ми - твойта ръка.

Като изгрев вълшебен свети гласът ти,
блещука звънливо със ласкави думи,
събудил у мен най-красивите тръпки,
докоснал у мен невидими струни.

С ласкава нежност се галят душите ни,
в пламенна страст телата горят.
С блажена усмивка изнизват се дните ни,
погледите - един във друг се топят.

Не искам нищо друго от света сега,
само твоя дъх на топлите ми устни,
само нашата унесена в пространството мечта
да сгрява нощите и улиците пусти.

Erotica

2009-01-31T06:57:00.000-08:00

Безоблачна, ясна нощ... Във възхдуха мудно се влачи ароматът на горещата й кожа и раздира сетивата му като стоманено острие. Той знае, че тя е някъде там. Чака го, отново сама, с разголена душа и ефирно разпиляна коса по сатенената калъфка на възглавницата. В стаята е тихо, чува се само трепетното й дихание и беглото шумолене на завивките. Още миг и той ще бъде до нея, ще изпива алените й устни и ще се наслаждава на вкуса й, по-богат и наситен от най-плътното, отлежало червено вино. Ще се оглежда в очите й, по-дълбоки и завладяващи от безбрежните океани на фантазията и хипнотизиращата непознаваемост на нощното небе. Ще черпи сили от стоновете й, отекващи в съзнанието му с нежна продължителност... разпалващи, страстни стенания породени от върховната изразност на ласките му.

Ясната следа чертае в паметта му пътека към сградата през тесните градски улички. Всичко наоколо спи в безизразна призрачност, а уличните лампи едва смогват да осветят паважа по безлюдния паркинг. Лъскавата черна каросерия на автомобила се отразява в мътните локви, а заглъхващото жужене на мотора разнищва гробната студена тишина. Коженият салон беше пропил дрехите му с деликатна миризма намекваща животинско привличане. Тя го чака там - на последния етаж на сградата в разкошен, просторен мезонет, в сиянието на очарователната си възбуда. Тя – жената с най-дръзкия поглед и прям ум, погълната от вълнението на тялото си и изцяло отдадена на усещането за приближаващия вихър. Знойната й младост я прави безсрамно привлекателна, а вибрациите, разтърсващи бленуваните й извивки и форми, пораждат неморални помисли у всеки, успял да впие жадните си очи дори за миг. Пред нея и най-силните мъже се предават на единственото желание да я покорят като вековна крепост, да проникнат в дебрите на опияняващата й сладост и да се загубят в момента на болезнено, разтапящо и отпускащо изтощение.

Но ето, той отвяря вратата и с бавни отмерени стъпки се отправя към своята любима. По стените пробягват танцуващи сенки от кротките пламъчета на огъня в камината. Топлата светлина хвърля галещи отблясъци върху нежните черти на лицето й. Завладян от яростен устрем да я докосне, той рязко разкъсва сатена, за да открие плътта й, а жестът му предизвиква кратки, внезапни конвулсии по гърба й. Тя е в ръцете му, в целия си разточителен разкош, извиваща се като змия от парещото удоволствие, разнасящо се по цялото й тяло. Той захвърля ризата си на пода и за пръв път тя успява да прокара пръсти по силните му ръце. Напиращата му мъжественост достига своя връх и с гърлен гръм изпълва всяка част от крехката й същност, всяка мисъл, всяко кътче от необятното й съзнание. Ритмичните, плавни движения пораждат нов прилив на страстна възбуда и той заравя дланите си сред косите й с още по-яростен вопъл. Гръдта й се полюшва пред устните му с магнетично обсебващо вълнение и красота. С последен сподавен стон тя издава наближаването на своя плътски делириум. Гледката се разлива в очите му, докато достига апогея на мощния си възторг и сладката умора обзема силата му с галантно облекчение.

Малките часове бавно се изнизват в целувката на съня, в прегръдката на любовното признание, а просълзените свещи ще напомнят на утрото за романтиката на нощта...

За малките неща в големия живот...

2009-01-30T13:53:00.000-08:00

Най-голямото нещастие на хората е, че им е даден само един живот. Един живот никога не стига. Разполагаме с цялото време на света и все пак твърдим, че не ни достига. Понякога ми се иска просто да погледам залеза. В прегръдката на розовото обаяние времето ще минава неусетно... Тъмнината бавно ще се разлива пред очите ми, а велуреното небе ще се обшива с милиони светещи точици. Как да не остана там, завинаги зареяла поглед в дълбочината на света? Как да не дочакам изгрева?...

Това са те, малките неща. Уловени мигове щастие, за които си струва да пропилееш малко от безценното си време. Малките неща, които правят този малък живот голям!

Литература

2008-10-11T04:33:00.000-07:00

„Речта, когато е полезна,
когато е изящна тя,
когато е благоразумна –
достига сигурно целта...”

(Панчатантра)

Според тълковния речник литературата е словесно творчество в писмен вид. В действителност литературата има много лица. Тя може да бъде научна, публицистична, религиозна, но за мен литературата преди всичко е художествено слово. Още древните будистки свещеници използват силата на изящното слово, разказвайки поучителни, полезни и морално-етични истории на своите ученици. Така от уста на уста хората предават мъдростта на предците си и се учат от техния опит.

Съвременната представа за литература е съвкупност от всичко писано и печатано от даден народ през определена епоха от неговото развитие. Литературата се появява тогава, когато човекът е усетил потребност да запише онова, което го вълнува и тревожи, търсейки красота и съвършенство в изказа. Той е онзи, който иска да сподели с читателя, да потърси разбиране и да постигне приемственост. Той е онзи Вишнушарман, който иска да съхрани за поколенията мъдрите разкази на будистките монаси и написва Петокнижието (Панчатантра) на санскритски език през 200г. пр. Хр. Писменото слово засяга общочовешки проблеми, задава житейски въпроси, чиито отговори и до днес остават неясни – кое е добро, кое е зло, какъв е смисълът на човешкия живот, а на човешките страдания?

Писателят е художник, който рисува с думи. Писането на художествена литература е изкуство, за което са необходими изключителен талант, оригинална мисъл, богат житейски опит и желание. Руският класик Иван Тургенев казва, че в света няма нищо по-силно и по-безсилно от думите. Някои писатели въздействат с думите си, като пишат в стихотворна форма, а други - като създават героични фигури, за които човек копнее в своето нещастие. Чрез творбите си те ни предлагат да посетим необятни територии, отминали времена и да споделим копнежите им за бъдещето.

Като читатели имаме свободата да разгърнем своето въображение, да преживеем със същата сила и страст написаното или да оспорим и отречем авторовите послания. Каквато и да е позицията ни, художествената литература ни запознава със света по начин, по който не сме имали възможност да го видим. Тя е най-демократичното средство за общуване, защото осъществява връзка между поколенията. Така съвременният читател се среща с хора, живели преди векове и открива ценни съвети за своето настояще.

„В началото бе словото...” пише в Библията, но само написаното слово остава, за да постигне успешно целта си. Както от зърното отново се ражда зърно, така и от словото се ражда слово. Докато има хора на света литературата ще продълвава да се развива и винаги ще има страстни писатели и читатели. Художествената книжнина съхранява мъдростта на времето, а мъдростта е хармония между живота и идеите.

Поглед в бъдещето

2008-09-06T12:20:00.000-07:00

През прозореца на днешния ден всичко изглежда недостижимо. Опитвам да надникна в бъдещето поне за малко, за да знам какво ми предстои, но всичките ми опити са безуспешни. Седя на ръба между днес и утре и неизвестността ме плаши. Празно бездействие изпълва и стаята, и душата ми. Страхът от провала е блокирал съзнанието ми и единственото, което мога да правя е да чакам. Чакам вече твърде дълго. Има ли го това утре? Кога ще дойде? Нито повей, нито дори лъч светлина, който да раздвижи сенките... Пространството спи като кристална чаша, в някоя стара витрина, потънала в прах, недокосвана от години. Само с върховете на пръстите си можеш да промениш съдбата й, но истината е, че трябва вода, за да се отмие чернилката. Всичко е застинало в пълен покой, който обсебва и обезоръжава. Но времето не чака. Времето си върви и все някога ще дойде моментът, в който ще трябва да продължа пътя на живота си. Тогава бъдещето ще се превърне в настояще, а настоящето в минало. Ще блеснат кристалните чаши изпълнени с вино и с остър звън ще сложат край на своето заточение. А може би небрежна ръка със замах ще разбие някои от тях на хиляди сияйни стъкълца. Но каквото и да се случи витрината ще опустее, всичко ще се промени...

Бъдещето... Нима то не е само резултат от действията, които вършим сега? Защо ни е толкова трудно да осъзнаем, че сами предопределяме своето бъдеще и с всяка изминала минута предначертаваме съдбата си? Когато се тревожим за утрешния ден, пропиляваме днешния, затова често накрая оставаме разочаровани. Може би единственият начин да си осигурим спокойно и щастливо бъдеще е да бъдем по-отговорни и разумни днес. Но така пак не можем да бъдем сигурни дали бъдещето не ни крои неприятна изненада. Щеше ли да е по-лесно да се справяме с трудностите ако знаехме за тях предварително? Така никога нямаше да позволим на живота да ни свари неподготвени. Въпреки това, пак нямаше да бъдем щастливи, защото всичко щеше да е толкова подредено. Животът е вълнуващ, защото е непредвидим! Не бихме могли да се зарадваме искрено, когато чуем гласа на любимия, ако не можем да изпитаме чувството да тръпнем в очакване телефонът да звънне. Никоя загуба няма да боли по-малко, само защото сме знаели, че ще загубим. По-добре е да оставим бъдещето да ни се разкрива само, както досега. Няма да се отървем от болките и страданията, но поне няма да загубим радостите си.

Преди време прочетох цитат от известна писателка, която казва, че животът е, за да не знаеш какво ще ти се случи, но да съумяваш да улавяш момента и да извличаш най-доброто от него. От тогава тези думи са моето успокоение в момент, когато се чувствам несигурна. Истината е, че каквото и да е бъдещето, то ще се случи без значение дали мога да го предвидя или не. Остава само да се погрижа да се наслаждавам на победите си, да се уча от загубите... и да вярвам. Времето е мое!

Лунна пътека

2008-08-06T09:59:00.000-07:00

Наметва нощния си плащ небето,
вълните се галят в скалите полека,
по тихите, тъмни води на морето
нежно приканва ме лунна пътека.

Събужда у мене морският вятър
и спомени стари, и нови мечти.
Боса пристъпвам по мокрия пясък,
обръщам се, търся следи.

И ми се иска да притисна в шепи
вълните, пясъка, следите и мига,
и те да са крилeтe на мечтите ми,
и с птиците да полетя.

Отвъд хоризонта, отвъд вечността,
където се срещат звездите с морето,
където стихът ме отвежда сега
и търси моята лунна пътека.

Среднощни стихове

2008-06-15T13:51:00.000-07:00

Как безплътно боли
тишината от твойто мълчание!
Как през сухи сълзи
аз ще виждам пак лунно сияние?

Колко хиляди думи
аз изрекох за теб в тъмнината.
Колко страх и безумие
ме преследват до днес в сънищата.

Откога твойта сянка
неуморна безшумно следя!
Докога тази тайнa
във сърцето си аз ще тая?

И защо все за теб
са среднощните ми откровения?
И дали в светъл ден
ще се сбъднат мечти и видения?

Знай, нощта е за мен
като клопка за мойто страдание.
Ще дочакам ли новия ден
да посрещна аз без отчаяние?

Вдъхновение

2008-05-03T14:57:00.000-07:00

Ела по-близо. Ела да те огледам. Защо стоиш самотно там в далечината? Страх ли те е да се приближиш? От тук приличаш на искра в пепелта, но знам че си бушуващ огън, истинска стихия. Защо си толкова далеч, както никога преди? Защо, когато ти говоря, сякаш повече от мене се отдалечаваш? Не бягай, спри, няма от какво да се боиш. Аз никога не бих те наранила! За мен болката в очите ти е ужас, с който никога не искам да се сблъсквам. Сълзите ти за мен са смъртоносна отрова, а тъгата ти е като куршум в сърцето ми. Позволи ми да разсея мъглата и на мъката да сложа край. Остави ме да наредя парченцата от пъзела в душата ти и да разреша загадката, пред която си изправен. Само ме допусни близо до себе си и ще бъда всичко, от което имаш нужда – ще гоня среднощни кошмари и ще преследвам триглави дракони. Не ми ли вярваш? Аз съм част от теб и те допълвам. Ако теб те няма, няма смисъл аз да съществувам. А ти просто се срахуваш да ми се довериш, без да осъзнаваш, че грешиш. Не допускаш ли дори за миг, че нямаш какво да загубиш? Единствено изпускаш своя шанс със своята безкрайна и ненужна предпазливост. Всяко нещо притежава скрита ценност, която не заслужава да се омаловажава, заради нечия мнителност. Така, без да забелязваш, погубваш моя талант и той вече не е достатъчен... и думите вече не стигат. Пренебрегваш моето старание, желанието, с което все към тебе гледам и волята, за която вече трудно намирам сили.

Но ти си моето старание, ти си моята воля и желание. Ти си топлината на тялото ми, пулсът на сърцето ми. Ти си творецът в мен. Ти ме изпълваш с неизброими идеи, но сега не ми даваш да ги осъществя. Аз само съхранявам твоята гениалност и по твоите стъпки вървя. Водиш ме по пътя в прахта докато достигнем заедно целта си. Но сега жестокостта ти ме убива, а страхът ти ме обезкуражава. Сега се отклонявам от посоката, забавям ход и търся къде да се скрия. Когато те няма, се чувствам ненужна и съвсем обикновена. Когато те няма, думите ми са празни. Липсва тяхното обсебващо очарование и изящната им благозвучност...

Светът се преобъща като в огледало. Стаята е мрачна и застинала, сякаш времето е спряло. Нито един полъх не раздвижва тягостната атмосфера. Чувствам как присъствието на другите ме задушава. Топлината предизвиква странно усещане за тежест във въздуха. Този натиск ме кара да си внушавам, че стените се приближават. В капана на пространството лишено от живот предчувствам, че те губя. Старая се да те заключа в словесната магия и завинаги да те запазя близо до сърцето си, но нещо ми подсказва, че не това е мястото ти. Точно сега, когато се отдалечаваш, ужасена се боря с мисълта, че може би никога няма да се върнеш, но знам, че трябва да те пусна, ако това е правилната крачка напред.

Какво ще се случи сега? Краят е близо, но след всеки изминал момент става все по-трудно да го предвидя. Струва ми се, че съм забравила как да тълкувам знаците, които ми даваш. Мисълта за теб в съзнанието ми, до скоро ясна и осезаема, сега чезне, обезобразена от ударите на ежедневието. Сякаш мечтата, в която се бях вкопчила с всички сили, бавно се изплъзва от здравата ми хватка, оставяйки дланите ми празни. Започват да се сипят хиляди въпроси, всички до един без отговор, неясни като гатанки, в които трябва да откриеш някаква логика, за да ги разрешиш. Това още повече обърква и без това заплетените ми размисли, а всъщност моето единствено желание е да ме разбереш. Но дали е така? Какво ли постигам със своята сантименталност? Дали изобщо думите ми имат смисъл? Ако не можеш да се вслушаш в тях, те рано или късно ще избледнеят и ще потънат в забрава. Само от теб зависи дали ще продължавам да давам от себе си още дълго време или ще прахосам своята дарба. Осмели се да чуеш колко голямо значение имаш, макар и да не осъзнаваш защо. Позволи на въображението си само да открие твоята роля в играта на думи и това ще ти помогне да разбереш и моя мотив да я играя. Затова ми се довери и ела... Ела по-близо, мое вдъхновение!

Когато звездите умират

2008-02-28T12:33:00.000-08:00

Една падаща звезда за миг проблясва в нощното небе. Изпълва го със своята красота и изчезва, заличена от своята смърт. Когато звездите умират, те устремено падат, привлечени от Земята, навлизат в атмосферата и пламват в огнена стихия. Светят в последните секунди преди да избухнат на хиляди песъчинки. Приличат на многобройни малки слънца, излъчващи топлина, греещи като за последно. Красиви танцуват своя последен нощен танц, но сякаш това е смисълът на цялото им космическо съществуване. Сякаш са създадени, за да може един мечтател да почувства лудешкия ход на сърцето си, изричайки своето желание и за да може всеки да съхрани радостта от техния полет. Създадени, за да красят небето докато умират. Създадени, за да умрат...

Аз съм падаща звезда. Летя надолу в плътния мрак, а една любов в мен умира... и сега когато знам че ще умре, също както звездите, най-ярко свети и най-силно гори. Миг преди да се превърне в отломки от спомени и разочарование тя е най-осезаема и пари, за да остави дълбоки белези и следи.

Плачи, сърце, една любов умира, една болка остава да боли, една рана остава да кърви, едно щастие отлита без да бъде изживяно. Несподелени думите изгарят в копнеж да бъдат изречени и сега, за последно светят на тези редове, в жалък опит да запазят своя смисъл.

Плачи, небе, че твоите слънца изстиват и по необятния ти кръгозор не ще остане ни едно да свети. Изчезват глухо и необратимо и завинаги приключват своя звезден път.

Плачи, любов, че наранена гаснеш в тъмнината на горчивото неведение. Погубена си тръгваш и безпомощно проклинаш своето рождение.

Плачи, грешнице, че пак убиваш и пак пожелаваш смъртта. Плачи, за да откупиш своята вина и да платиш цената на мълчанието. Плачи, че твойта красота повяхва в плен на отчаянието и отново преминаваш сама по пътеката в скръбта.

Плачи и ти, защото не можеш да спасиш любовта и да промениш нейната зла съдба. Не можеш да изкрещиш онова, което друг крие дълбоко в душата си. Не можеш да пребориш смъртта. Не можеш да хванеш падаща звезда!

Танц

2008-02-17T10:07:00.000-08:00

Когато животът изглежда най-страшен и тъмен, когато пред теб зее дълбока пропаст, която не можеш да прескочиш, когато мътните води на несполуката те отвлекат по своето течение и когато ти се струва, че си сам сред другите, отнесени в своя вихър, тогава се отдай на този танц. Отпусни съзнанието си, забрави задълженията си, загърби самотата обзела духа ти. Танцувай, за да победиш умората. Танцувай, за да пречистиш тялото си и да избистриш мислите си. Подари си малко време, за да усетиш удоволствието да бъдеш господар на ума си и да преоткриеш желанията си. Танцувай, за да пресъздадеш всяко чувство в движение... Танцувай като за последно!...

“...Ръка напред ти силно протегни,
ела до мен и докосни ме.
Завинаги страха си забрави,
на бавен танц за двама покани ме...”

Аз ще бъда музика, ще влизам в теб. Моята мелодия ще те вдъхновява и опианява. Ще те изкушавам и ще бъда твой партньор. Няма да си сам дори за миг. Ще бъде нощ, никой няма да ни види, само звездите и луната в целия си разкош. Ще нося дълга черна рокля с корсет от сатен и дантела, а косата ми ще бъде на вълни и ще блести, разпиляна от нежните ласки на вятъра. Ще ухая на скъп парфюм - чувствен и сладострастен магически елексир от розов пипер и червена боровинка, какаов цвят и черен кукуряк, таитянска ванилова орхидея и пачули. Ще бъда твоята непокорна принцеса, но ще те оставя да ме водиш във всяка секунда на близост, родена от огън и страст. Ще черпя възбуда от докосванията ти, за да сияя като приказна сребриста феерия. Ще бъда силна, но само в ръцете ти ще тръпна крехка като порцелан.

Всяка част от телата ни ще танцува в ритъм с любовния шепот на устните. Очите ни ще се сливат в едно, жадно поглъщащи очарованието изписано по лицата ни. Ще разголваме душите си с поглед, съблазнителен и изпепеляващ. В грациозни стъпки и жестове ще заличим всеки порок и недостатък. Няма да чувстваме болка и страх, веднъж завинаги ще бъдем заедно и ще летим по-леки от въздуха. Краката ни едва ще докосват земята, която ще ни бъде дансинг.

... И нашият танц ще бъде порив към свободата и светлината. Ще бъде нашият съкровен миг, прецизно изтъкан от здравия конец на вярата и доверието, избродиран от съвършено точна ръка с копринените нишки на надеждата и пропит с мистичния аромат на любовните терзания и трепети. Танц на въображението, с което танцуват мечтите, танц на желанието, с което танцуват телата. Израз на фантазиите скрити във великолепието на очите. Амброзия за ума и наситена, сладка порция вълнение за сетивата. Игра, която се играе без роли, защото Ти и Аз са единствените правила. Shall we dance?

Силата на човешкото съзнание

2008-02-07T11:38:00.000-08:00

Да повярваш в силата на човешкото съзнание значи да напуснеш света на очите, ушите и всички други сетива. Ако повярваш, ти вече живееш в паралелна вселена, където няма ограничения, където сетивата са ненужни, защото единственото съществуващо е безкрайността. В този свят няма понятия, защото всичко, което може да бъде обяснено, е ограничето в собствената си същност. Всичко, което е затворено в думи и определения или има образ и стойност, или може да бъде премерено с някаква мерна единица… всичко това не съществува за онези, които преодолеят себе си и станат част от истинската си същност. Само онова, което се съизмерва с безкрайността има истински произход, принадлежност и предназначение. Животът е път към съвършенството. Да осъзнаеш безкрайността значи да постигнеш онова, което се нарича съвършенство.

Само ако освободиш съзнанието си от миналото и бъдещето, си способен да живееш. Времето и пространството не зависят от сложни изчисления, последователности и закономерности, защото всичко, с което разполагаме, изследваме, променяме, преоткриваме е тук и сега и това никога няма да се промени. Обикновеният човек се нарича умен когато прилага някаква теория в практиката, но разумен е само онзи, който разбира, че всяка теория ни учи на посредственост, а практиката – на рутинност. Онзи, който цени и съхранява традициите на своя народ и родина е патриот, но истинският родолюбец осъзнава, че традициите и навиците обричат народа на изоставане, защото не дават простор на личността, не допускат промяната и не познават напредъка. Да поискаш да постигаш все повече и повече, без значение на какво си способен, е начинът да се съхраниш.

Когато напредничаво следваш интуицията си, когато всяко следващо откритие променя твоята цел, за да те доближи до истината, когато завещаваш на поколенията да вярват в мечтите си, за да ги осъществят, тогава ти наистина си открил силата на съзнанието си и си се осмелил да я използваш. Ако даваш посока на тази сила и внимателно напътстваш мислите и действията си, си способен сам да даваш отговори на всички въпроси, да събаряш всички препядствия пред себе си, да даваш светлина на всеки мрак. Въоръжен с това мощно оръжие, успяваш да се пребориш със страховете, откъсваш се от корените на своето битие и ставаш безсмъртен, защото дори смъртта е неспособна да сложи край на онова, което в своята същност и цялост е безкрайно. Нищо не е в състояние да ти влияе, единствено ти самият можеш да повлияеш на себе си чрез своите истини и ценности. Твоят морал не може да бъде систематизиран в някакви норми на поведение, защото той не е просто принцип на общоприетото, а преди всичко въпрос на личен избор. Твоето право не е да се подчиняваш на закони и покорно да изпълняваш задълженията си, а да вярваш в себе си, да знаеш, че можеш да рушиш вятърни мелници, за да градиш здрави крепости и да можеш да мразиш силно, но и също толкова силно да обичаш!

Вътре в мен...

2007-12-23T08:22:00.000-08:00

Студ... бял пронизващ студ е сковал всичко. По улиците никога не е било по-пусто. Оглеждам се наоколо, но от вятъра очите ми се пълнят със сълзи, които премрежват погледа ми. Едва дишам ледения въздух, но все по-бързо и устремено ходя. Един болезнено студен полъх се плъзва бавно по румените ми скули и нахално се опитва да се промъкне надолу под шала ми. Нито един слънчев лъч днес не успя да си пробие път през гъстите облаци, но въпреки това небето е заслепително и сякаш това е причината да гледам само надолу в краката си. Вървя напред, а гледам надолу... стъпките сами ме носят по пътя, който вече ми се струва два пъти по-дълъг. Всеки ден го изминавам, как е възможно още да го чувствам? Превърнал се е в нещо до болка познато, а все още му обръщам внимание, сякаш очаквам нещо да се е променило. Дори студът в един момент не е толкова дразнещ, защото свикваме с него. Вече почти не чувствам дланите и пръстите си. Всеки друг би си сложил ръкавиците още щом почувства, че му е студено... само аз ги слагам чак сега. Но какво значение има, с тях също ръцете ми са безчувствени, защото допирът не е същият.

Вече съм близо, преполових пътя си, но досадата от предстоящия отново ме кара да ускоря крачка. Искам да съм на топло вече, омръзна ми от шала и ръкавиците, омръзна ми от заледения асфалт и празната белота на снега. Където и да отида, искам само да не усещам студа. Колко егоистично... не искам да загубя чувствителността си, а само студът да изчезне и никога повече да не се появява. Ако това е възможно, нека заедно със студа си отидат и всички съмнения, и несправедливостта, заблуждението, ненавистта, отчаянието, непоносимостта. Тогава най-сетне слънцето ще припомни за своето съществуване и снегът ще заблести. Ще се разсее мъглата и хоризонтът ще се открие, за да вдъхне надежда и да предостави нови пътища. Ще настъпи дългоочакваната промяна, за която само най-смелите си позволяват да мечтаят!

Последните крачки са най-трудни. Приближаващата крайна цел прави своето постигане още по-мъчително. Със затаен дъх, пребледняла и премръзнала... сега когато всичко изглежда изпълнимо, някак си се обезсмисля неговото изпълнение. Какъв подвиг е да извървиш път, по който всеки ден минаваш? Това не се нарича подвиг, а примирение! Силните не се примиряват, а променят и побеждават. Мога ли да бъда силна? Мога ли да направя възможно онова, което ще пребори студа? Единственото сигурно е, че мога да опитам... а това е достатъчно, за да закипи кръвта ми. Ако не опитам, дори и да завърша пътя си, ще съм отново там, откъдето бях тръгнала. Няма напразни усилия, ако от тях следва промяна. Пътят не е само разстояние... от значение е как ще го извървим, от къде ще минем, а не къде ще стигнем!

Пристигнах, ето я най-сетне вратата на моя топъл и уютен дом. Прагът сякаш ми говори – “Влизай, какво чакаш!”. Мислите ми ме отнесоха отново. А ако пътят ми не свършва тук... или нещо повече – ако от тук започва...?! Нима ще трябва отново да вървя на студа и да си задавам още хиляди въпроси? Кой ще върви до мен? Мога ли да вървя сама?... Не знам от колко време седя пред вратата с ключове в ръка. За пръв път днес поглеждам часовника си. Едва ли са минали повече от 5 минути, за да стигна от спирката до тук. Но колко са 5 минути? Има ли място в пространството където 5 минути са много, където за 5 минути можеш да промениш целия свят около себе си? Ако всичко се измерва с промяната... тогава... колко са 5 минути вътре в мен?

Little night love story...

2007-12-12T08:14:00.000-08:00

Песента на дъжда отново прорязва оглушителната тишина. С остър звук се вледенява тъмнината и приспива града в страховито спокойствие. Препускат тихи закъснели стъпки и се сливат с дъждовния ритъм. Преминават коли с неизвестен устрем без да оставят следи. Студ и вятър се вплитат във вихрен съюз и смразяват сиянието на луната. И в този призрачен пейзаж една любовна история намери своето начало. Нощта се отдаде на своя единствен порок – да се почувства желана. Както всяка жена, тя обожава ласките на своя любовник, а дъждът знаеше как да я докосва, за да я притежава. Вечната самотница луната беше по-красива и кръгла от всякога, а звездите изпълваха тъмното черно небе с блещукащи светлинки. Влюбена в ритмичните приказки на дъжда, нощта нежно го обгръщаше в своята кадифена мекота. Целуваше го с хладните си черни воали и дълго си играеше с всяка дъждовна капка, като се отразяваше с цялата си величественост в нейната кристално гладка повърхност. Той й отвръщаше и с гръмотевични стонове издаваше силната си страст. С всяка своя светкавица оставяше все по-дълбок и незаличим белег в сърцето й.

Всички чувства отстъпваха пред това усещане за любов - огнена, силна и истинска. Любов родена от страстите на мрака, пречистена и първична като сълза на малко дете. Любов жадуваща да бъде изживяна, да бъде споделена. Любов пораждаща безсилие и мощ, шепот и крясък. Топла като огън и студена като лед. Любов, която винаги стига до крайности. Любов, която наранява и от която боли.

Един в друг вечните любовници бяха муза за всеки писател останал буден пред своя прозорец. Без дъх оставаше всеки, който види или се докосне до тази пареща любовна игра. Освободени от всички други мисли, хората откриваха седе си, желанията и мечтите си в двамата влюбени. Търсеха начин да избягат от клопката на собствената си съдба, за да станат част от любовта им.

И тръпнеха, и чакаха... в копнеж живееха ден за ден, нощ за нощ и буря след буря. Времето не можеше да заличи желанието, пред което всеки е безсилен. Усещането беше все по-силно, изкушението беше все по-близо, но всъщност толкова далеч. Далеч от застиналите в прах сърца, забравени за вечни времена. Сърца, които имат нужда да обичат, но не знаят как. Сърца, които се страхуват и плахо гледат отстрани магията на двама влюбени. Разочаровани сърца, загубили своята смелост, надежда и вяра. Тези човешки сърца, които вместо любов таят в себе си завист и гняв. Онези, познали само оскръблението в своя живот, защото не са имали тъпрение да го изживеят докрай и да разберат, че са призвани да обичат и да бъдат обичани както дъжда и нощта.

Освободи сърцето си. Поеми по пътя на своя живот. Изживей своята малка нощна любовна история! Нека твоята песен прорязва оглушителната тишина.

Loneliness

2007-10-27T04:41:00.000-07:00

Тъмнина, тишина, тъга… Самота

Всички се страхуваме от нея. Тя завзема мислите ни, превръща ни в свои роби и ни прави подвластни на собствените си желания за мъст. Но колкото и да се опитваме да й избягаме, самотата е навсякъде около нас. Тя е в последните тъжни акорди на някоя балада, в черно-белите графики на художниците, в плажовете през есента, в клоните на дърветата през зимата, в сивия отенък на небето преди да заплаче с едри дъждовни сълзи и в розовите отблясъци на залязващото слънце. Нейното присъствие е способно да заличи времето, пространството, глада, суетата... Самотата може да превърне богатия в просяк, щедрия в егоист, да остави безизразно лицето на всеки актьор и без думи речта на всеки оратор. Тя слива в едно деня и нощта и погубва очарованието на красотата. Всеки пламък губи своята топлина и всяка светлина потъва в мрак. Самотата е всичко, което остава когато любовта си отиде. Тя е всичко, което имаме когато нямаме нищо.

Ако да изпитваш вина значи да мразиш себе си заради грешките си, то да си самотен означава да се мразиш без причина. Ако предателство е да ти хвърлят пясък в очите, то самотата е като плаж без нито една песъчинка. Ако изпитваме болка когато сме наранени, то самота означава да не изпитваш нищо. Ако любовта е една душа в две тела, то самотата е тяло без душа.

Достигне ли ни веднъж тя – самотата – ни прави уязвими за цял живот и винаги ни следва неотлъчно, готова да ни срине изведнъж със своя леден дъх. Тя не е чувство нито болест – тя е състояние и в нейния застой потъват всички чувства и емоции. Тя отнема живот, дори и без да убива, но понякога е по-жестока от смъртта.

Колкото повече се опитваме да се измъкнем от нейната здрава прегръдка, толкова повече се доближаваме до отчаянието. Постепенно се отричаме от всяка своя ценност в името на свободата, защото няма по-тежко изпитание от това да се освободиш от оковите на собствената си самота и отново да погледнеш слънцето с надежда за нов живот.

Притиснати в капана на тягосното й присъствие, думите остават неизречени, а сълзите неизплакани... И с лекота самотата бавно прорязва със стоманеното острие всички нежности и ласки, всеки хубав спомен и вълшебен миг. Но когато сме изправени на кръстопътя на живота, тези рани са само символи. Самотата оставя следи, а от следите най-много боли!

Две думи имат значение...

2007-10-25T09:20:00.000-07:00

“Обичам те!”, каза той и в мен нещо се преобърна. Хиляди думи искаха да бъдат изречени! Хиляди чувства искаха да бъдат почувствани! Времето спря, всичко потъна в тишина. Останах без въздух, но сякаш вече не ми беше нужно да дишам. Цялата горях от огън и страст и се борех с желанието да закрещя от вълнение. Чувствах ударите на сърцето му, което едва удържаше своя див танц от емоции. Чувах гласа му отново и отново... ясен и отчетлив... само тези две думи и всичко наоколо вече нямаше значение. Нямаше студ, нито огън, нито ден, нито нощ... само аз и той и тези думи, изречени без капчица ирония. Два чифта очи вперили своя поглед в другия, безвъзвратно изпиващи с желание всяка чувствена извивка на тялото, всеки малък детайл от този съвършен момент и всеки неволен жест.

Не исках друго от света, само да няма край... никакъв край, който би бил способен да развали моя делириум. Да не ми се спи никога повече, за да не затварям очи и да пропусна нещо в него. Да няма шум, който да ми попречи да чувам думите му в ума си.

За миг съмнението се оказа по-силно от мен и си проправи път в мислите ми. Дали беше истина? Обичаш ли ме или обичаш само образа, който приемам когато съм с теб? Познаваш ли ме изобщо? Дали съм успяла напълно да се разкрия пред теб – с всички свои качества и недостатъци. Вярваш ли в думите си или съмнението вече полази и теб?

Погледнах дълбоко в него, с цялата си същност исках да намеря отговор на всички свои въпроси и то веднага. Погледнах толкова дълбоко, колкото само със сърцето може да се гледа, а не с очите. Стана ми топло... толкова топло. Последва нова вълна от опианение, по-силна и от предишната. Мракът се вдигна... Как бях посмяла да се усъмня? Една сълза бавно се стичаше по бузата ми оставяйки мокра следа. Той се приближи, с нежно докосване я изтри и завинаги заличи страха в мен. Виждах истината точно пред себе си и не се страхувах да я посрещна и да й се отдам. За първи път в живота си чувствах, че живея!

Нима той беше съборил дебелата защитна стена, която ме пазеше? Как беше успял да ми докаже, че мечтите ми не са били напразни, че след всяка болка битката продължава и войната не е загубена. Човекът, който ме обичаше толкова много, че се осмели да ми го каже, бе променил живота ми без дори да усетя и вече нищо не е същото... Кръвта в жилите ми кипеше, изпълвайки ме с енергия да преодолея всички препядствия по пътя си. Имах увереността да продължа живота си и да загърбя лошите спомени. Казах си, че винаги ще помня този миг, за да вдъхвам сили на всеки следващ ден пред мен.

Той все така с копнеж ме гледаше, а очите му издаваха колко силно се нуждаеше от моя отговор.

Дъхът ми се върна в устните... “И аз те обичам!”...

В търсене на щастието...

2007-10-25T09:13:00.000-07:00

Късен следобед е и чакам магията на една страст да ме покори, за да почувствам за пореден път, че живея. Слънчево е и навън и вътре в душата ми, защото знам какво искам. Искам думите ми да достигнат до някого и да оставят следа, но не горчива и мъчителна, а със захарен привкус.

Имало едно време на света едно момче с необикновена душевност. Той с такава сила изживявал всяко свое вълнение, че можел да го предава у другите чрез своите думи. Един ден момчето почувствало нужда от приятел, на когото да сподели мъките си. Тогава той написал кратко съобщение, надявайки се скоро да получи отговор, защото имал много голямо желание да поговори с някого и да избяга за малко от себе си и проблемите си. Отговорът не закъснял.

Този ден за нея нямал особен смисъл... до този момент. Тя с радост и с желание му отговорила, малко изненадана от неочакваното съобщение. С течение на разговора едно след друго изреченията му й носели все повече удоволствие. Времето минавало неусетно бързо и оставяло след себе си две опианени сърца да се преоткриват в думи. Той открил къде да избяга, макар и за кратко, а тя намерила от кого да се учи и кой да запълни още малко от огромното й въображение.

Отиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в мислите си. Разкриваха най-съкровените си желания и пътуваха заедно през световете на своите умове. Неговите думи за любовта я разплакаха и тя почувства огромната болка, която той е изживял. Слънчевите дни се изнизваха и носеха все нови и нови емоции. Двамата жадно поглъщаха редовете и с наслада споделяха колко им е хубаво заедно. Той откриваше смисъл и търсеше себе си там, където тя го отвеждаше, а тя с нетърпение очакваше реакциите му така както влюбено момиче очаква любимия си. Изпълваха времето си с усмивки и отключваха забравени чувства. Можеха да си споделят всичко сякаш се познаваха цял живот. Тя беше съпричастна, като че ли нейният приятел лежеше в болница и се бореше за живота си. За краткия си жизнен път тя не бе срещала друг, който така добре да я разбира и да й се доверява и чувстваше, че трябва да се грижи за него, да му вдъхва надежда и да подсилва вярата му, че стават чудеса. За нея той самият беше едно малко чудо, защото успяваше да прониква в съзнанието й без да я смущава. Нейната ранима душевност и безкрайна сантименталност не го дразнеха... напротив, той именно това харесваше в нея! Изпитваха благодарност и сладка умора от превъзбудата на всичко изживяно. Но новият ден започваше с нови сили и с очакване за нови истории и места, които да посетят заедно. Тя реши, че каквото и да се случва не трябва да забравя тази интересна личност и любопитството й растеше също както благодарността й.

Трепети, вълнения, дихание и една необикновена връзка между две необикновени мечтателски сърца. Напиращи чувства, които преливат от думите, сътворени от трепещи ръце. Силно подкрепени интерпретации, които дори смъртта не се страхуваха да анализират. Една виртуална прелюдия от красиви думи и умове...

Чувство за пристрастеност към нестихващия му творчески ентусиазъм се надигаше у нея. Тя ставаше все по-спокойна и бързо забравяше старите си проблеми, които сега й се струваха незначителни. Когато бяха заедно двамата бяха способни да разбират неща недостъпни за повечето хора. Обикновените неща от живота нямаха приоритет. Това бе необичайно за тях, но твърде хубаво и истинско. Нямаше нужда двамата да се страхуват от искреността си. Не им беше необходимо да прикриват онова, на което са способни.

Имаха още много да дадат от себе си, защото знаеха, че за да намерят щастието си трябва да има някой, който да им го покаже и с когото да го споделят, поне за малко...

Поздрави от слънцето!
Благодаря!

A Letter For Yvonne

2007-10-25T09:05:00.000-07:00

Здравей, принцесо, ;)

Днес е хубав ден! Да, точно днес и сега искам да ти подаря усмивка – топла и слънчева! Хайде де... усмихни се... точно така :)... хей, хей, ще ме заслепиш с тази усмивка...

Днес е хубав ден, защото искам да имаш нещо от мен, което нямаш от никой друг. Ето, давам ти един букет от щастие, любов, вяра, надежда, топлина, светлина, красота, радост и добрина. Давам ти своите карамелизирани думи, провокирани от меланхолията на мрачния, самотен петъчен следобед. Давам ти също и малко пламтяща романтика, защото аз имам в повече. ;)

Дори животът много често да не е такъв, какъвто искаме, дори и да не сме такива каквито искаме, дори и да не стават чудеса, дори и сънищата да не се сбъдват, дори и да правим грешки, да нараняваме себе си и другите и дори понякога да искаме животът ни да свърши и времето да спре – Ние Сме Заедно, Защото Знаем, Че Друг Не Може Да Ни Разбере!... Защото всеки друг ще се удави в конфетите от блясък и мечти около нас и защото никой друг не може да пресуши цял океан от сълзи. С това ти давам поне още една причина да живееш и да си щастлива и малко самочувствие, за да вярваш в себе си!

Ти си красива, истинска, чувствена, страстна, спонтанна, емоционална, чувствителна. Ти си любов и омраза, огън и вода, спасение и капан, но най-важното ти качество за мен винаги ще е това, че ти си моята Приятелка. Най- хубавото, което правиш за мен е, че ме стимулираш да ти пиша тези редове.

Искам да знаеш, че ние винаги ще бъдем опора една за друга и ще се подкрепяме. Ще си прощаваме много грешки и може би дори заедно ще правим грешки. ;) Ще вървим гордо, крачка след крачка към живота и ще правим мечтите си осъществими. Ще бъдем верни до гроб пред принципите си, но и ще допускаме компромиси... И всичко ще е възможно, защото ще сме Заедно... И още дълго ще откриваме колко е ценно приятелството и как нищо не е достатъчно достойно да го разруши, без значение каква сила използва. Няма да се страхуваме от алчното лице на суетата или от величественото присъствие на хаоса, защото ние ще ги владеем!

Пази пламенния белег, който оставят думите ми, защото той ще ти бъде като топло одеало през студена зимна нощ и като лекарство против самота!

Един миг от вечността

2007-10-25T08:33:00.000-07:00

Поисках да имам за себе си един миг от вечността. Да съм сама с вятъра и слънцето да блести в очите ми. Поисках да си поиграя с времето и да потърся лицето си на някоя стара снимка.

И ето... останала без капчица умора, която да ми пречи, седя на прага на света и се питам: “Имам ли път, по който да поема?” На един мечтател като мен не му е нужно много – само един миг и път в далечината, за да се почувства необикновен и реалността вече не е от значение.

За някого този път е любим човек, стар спомен, детски смях или мил жест. За мен пътят е моята свобода, където има толкова много галактики, че обикновеният космос е само малка капчица пред безкрайното бушуващо море.

Сред толкова много възможности все търся накъде да поема. Накъде да тръгна, за да обогатя съзнанието си с още няколко безценни мъдрости, за да дам на тялото си заслужена почивка и да излекувам ума си от несгодите на бясното ежедневие? Някъде там на едно широко и равно поле се намира мястото, до което искам да стигна. Там тъгата не носи болка, в тъмнината винаги блещукат звезди, а сърцата на хората бият заедно в ритъма на танца наречен живот.

Ако затворя очи виждам това място толкова ясно, сякаш пред мен се прожектира филм. Когато протегна ръка силно напред мога да докосна едва доловимо парещите бяскави лъчи на слънцето. Когато скоча с ръце нагоре знам, че въздухът ще ме задържи и ще полетя сред копринени облаци и вятърни въздишки. Ако повярвам в нещо и го пожелая много силно то ще се превърне в моето малко чудо. Мога да се разпореждам с всяка малка песъчинка от широкото пъстро поле и всеки звук пресъздава една моя мисъл.

Поисках да остана на това място завинаги и никога повече да не поглеждам назад към мрачния хаос на дните потънали в безизразност. Тайно знаех, че този пейзаж съществува единствено в моето въображение, но толкова силно се бях привързала към една мечта, че не исках да отварям очи, защото се страхувах от неизвестността. Намирах си милиони причини, за да вярвам в мястото, където любовта винаги е споделена. Научих се да владея една измислица, да живея в приказен сън. Съборих всички прегради и моят свят вече не познаваше граници...

И след всичко това се почувствах толкова уверена в себе си, че забравих какво означава да се страхуваш да отвориш очи, защото повярвах в силата на моите диви мечти!

Една хладна есенна вечер поисках да поема по своя път. Имах цел и посока и се почувствах като най-могъщия човек на света. Аз притежавах един миг от вечността!... А ти?

Life

2007-10-25T08:29:00.000-07:00

Това е животът! Правим каквото трябва и се оставяме на течението. В един момент разбираме какво сме спечелили и какво сме загубили или течението променя своята посока, но никога не се съпротивляваме. Когато “плуваме срещу течението” идва безумието, от което трудно можем да избягаме! Разочароваме се от себе си, когато полагаме много усилия без да постигаме целите си... и всеки път имаме все по-малки очаквания и все по-осъществими мечти, за да не изглеждаме жалки в очите на другите. Страхуваме се да покажем истинските си чувства и живеем зад маската на престореното самочувствие. Стараем се да се харесаме на хората около нас и да спечелим тяхното доверие, но всъщност ние самите никога не се доверяваме и не споделяме истинската си същност.

Толкова ли е трудно да бъдем себе си?... Толкова ли е трудно да разтоварим съзнанието си от излишни преструвки? Защо всяка наша дума е като наизустена реплика? Защо всеки жест изглежда изкуствено като лоша актьорска игра? Нима това е животът – вечното лутане в търсене на собственото аз... Може би това е пътят към съвършенството, което всеки иска да постигне. Да откриеш себе си, да успееш да бъдеш господар на емоциите и мислите си и да правиш винаги това, което желаеш със сърцето си.

В своето еднообразно ежедневие сякаш нямаме възможност да захвърлим голямата гротеска лъжа, зад която се крием. Залъгваме се, че сме приели нереален образ... залъгваме се, че така се харесваме повече. С всяка изминала секунда се отдалечаваме от истината и поемаме в погрешна посока, която ни води все там от където тръгваме... и отново... и отново... В омагьосан кръг от студ и безвремие! Колкото по-студено става, толкова повече се омотаваме в лъжи, за да се предпазим. Присмиваме се на голия, който е намерил смелост да се съблече и да поеме по пътя си, а сега трепери и зъзне от студ, намразил всичко, в което някога е вярвал.

Това ли е отредила съдбата за всеки от нас?

Мрачен ден

2007-10-25T07:59:00.000-07:00

Денят ми потъва във мрак,
сякаш жестоко обиден.
Далеч от приятел и враг,
плача за тебе, любими.

Безизразно, трескаво търсеща
твоите сини очи,
дочувам пак песен заглъхваща,
която в мрака трепти.

Мъгливо е днес във ума ми
и ако моето слънце си ти,
ела и вземи любовта ми,
остави в мен горещи следи.

Безмълвно, с очите си само,
изричам пак тези молби
и пак те поглеждам през рамо,
без да знаеш колко боли.

И отново в любов ти се вричам,
копнея за твоите очи.
От живот и смърт се отричам,
само ела и ме целуни.

Вземи ме за миг в ръцете си,
отведи ме от тук надалече,
поискай ме само за себе си
и денят не ще е мрачен вече!

For her

2007-10-25T07:53:00.000-07:00

Разпиляна на хиляди капчици, солени като сълзи, заобиколена от нищото, като самотно парче пъзел, отново потъвам в себе си. Сякаш искам да се преоткрия, отново да намеря смисъл, а всъщност бавно и сигурно ще се загубя... напълно.

Празна съм, а толкова много мога да дам без нищо да губя. Жива съм, а съвсем друго чувствам щом нищо не мога да дам. Все още сърцето ми бие, но едно сърце само не живее. Все още очите ми виждат, но без любов няма какво да се гледа.

Дори и реалността понякога да е невъзможна, как бихме могли да превърнем невъзможното в истина? Защо слънцето свети еднакво за всеки щом никой не го оценява? Как да скрием своята болка от себе си щом всичко е на Земята?

Има само една магия, само една истина, само една болка, скръб и тъга, само едно щастие – Любовта! Тя е зла, подла измамница и фея с бели крила! Тя е адско творение и безкраен поток с чудеса! Нищо не е по-силно от нея и няма по-слаб човек от този, който не я познава.

Разбий сърцето ми с отровна стрела, по-добре е отколкото изобщо да не ме докосваш. Вземи ме при себе си, играй си с хиляди чувства, изкуши ме – нека съм твоя робиня... всичко само не самота! Ела при мен, не бъди жестока не ме оставяй сама.

Искам да чувствам, да вярвам, искам да обичам! Истински, изпепеляващо силно, безвъзвратно, дълбоко, болезнено, неописуемо чисто и скъпоценно...

Защото любовта е живот и без любов няма живот!
Мечтите са любов и без любов всички мечти са празни!
Думите са любов и без любов думите нищо не казват!
Дори въздухът е любов и без любов няма защо да дишам!
Тя съществува, но е несправедлива!
Тя е престъпница и добродетел!
Тя боли с най-сладката болка и гори с най-горещия пламък!
Тя е единственото Нещо на света!

Затова не съществувам, като самотно парче пъзел по средата на нищото!